Пакет зелен чай. На  масата. Денят е  зимен, току преди   да  се  гримира  в синкаво  към теменужено. Врабец, достолепно закръглен,  мери с подскоци  дължината  на  верандата. Двете стърчиопашки не  се мяркат. Толкова напети, с непропорционално дълги опашки,  прикрепени  към  крехки, елегантни с линиите си телца. Така и не чух гласовете  им.  Вероятно не по този начин си бъбреха,  докато  рано сутрин, следобед или  по  залез миналото лято бродеха  из  тревата в южния двор, видимо съзнавайки значимостта на  мисията   си - втори фронт срещу петата колона охлюви. Тези, същите, съвършени откъм белота и спиралата на раковината си, които  събирах на ранина, в отчаян опит  да се  разсъня, щурайки се боса и  с  дясна  ръкавица на  лява  ръка. Запарих чая. Подносът е на пода, срещу остъклената стена и смрачаването.  Самота ли ?  Чашите  с бойните петли са  две.