( или поне фенерче)                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                Eдинственият човек на земята, когото можем да променим, сме самите ние. Казал го е
(според цитати) Ошо, предполагам са си го мислели и са го разбирали и други хора през вековете, в които човек е изсветлявал - външно и вътрешно. Много и всякакви хора,  които не са имали навика да записват мислите си. Това е така. Толкова е така, че доказва доколко сме константни човеците, когато не сме космополитни - сиреч - склонни към политане из КОсмоса. И това няма нищо общо с космена природа по рождение, дори напротив...
       Колко от нас са склонни към промяна, колко са податливи на самонадграждане - саморазрушаване до основи и самосъзиждане. Боя се, че твърде малко. Мисля си, обаче, че след години самоанализиране, отхвърляне, приемане и заобичване на себе си, все по-трудно бих се изгубила в нечий чужд мрак...Ползата от това да се променяме, доколкото изобщо може да се нарече "полза" ( не харесвам тази дума), хайде да е полезността от промяната, е все по-малката вероятност човек да бъде подведен, да бъде заблуден, излъган и манипулиран...Следователно, мисля си аз, човек сам си пали свещите или лампите вътре, във вътрешния си дом, докато в един момент не започне да излъчва светлина наоколо. Не достигне осъзнатост...Оттам нататък може просто мекичко да си свети, без да отронва и дума.

Труден път, но не невъзможен!
Поздрави, Доре!

чета сега едно стихотворение, което ми звучи съвсем на място - като билка за рана


Незрящ свят


“Не говори на слепите за фара.”
Витаутас КАРАЛЮС, “Двуостро настояще”

Далечен фар разпръсква тъмнината,
далечен огън с ален пламък пари,
звезди блестят и лягат в дън душата...
Но аз мълча за огъня, за фара,
за звездните селения блестящи –
такива стихове ще са напразни.
Живея в свят на слепи, на незрящи
– тях всеки стих за светлина ги дразни.

И пиша за нощта, за тъмнината...
Какво, че тъмнината ме потиска –
нощта на всички слепи е позната,
тъмата на незрящите е близка.

И аз научих истината стара –
да пиша за невиждащи зеници...
Днес в стиховете ми го няма фара,
слънца, огньове, небеса и птици;
днес стиховете ми са нощи тъмни,
пустиня черна, непрогледни степи.

Не чакайте в нощта да се разсъмне –
денят и изгревът не са за слепи.

Днес моят стих е станал зъл и тъжен,
но не защото аз сред мрака скитам –
светът край мен е сляп и аз съм длъжен
да си мълча за фара, за звездите,
та моят стих със нищо да не дразни
светът с тояжката и с очилата.

Ако си сляп и с очни ями празни,
не може да си влюбен в светлината.

А фарът все тъй сочи път в мъглите,
все тъй огньове нощите огряват,
все тъй блестят луната и звездите...

Но аз мълча.
И бавно ослепявам.


Валентин Чернев

но тъжно.
Фарът разпръсква светлина, но ... ние бавно ослепяваме ...
Дали ще прогледнем отново някога?!

дано прогледнем, макар че светлината е ослепителна за къртиците :*

"космополитни - сиреч - склонни към политане из КОсмоса":))) Благодаря ти!
Както и за изсветляването:
"...човек сам си пали свещите или лампите вътре, във вътрешния си дом, докато в един момент не започне да излъчва светлина наоколо. Не достигне осъзнатост...Оттам нататък може просто мекичко да си свети, без да отронва и дума".
Да му се доживее на човек до 90!
Прегръдка, приятелко!

Колкото му се живее, колкото му се свети! ;) Поздрави, Вени и честит бабин ден, ако празнуваш! Аз вече се натискма за баба, ноо никой не ме отразява засега)