Пакет зелен чай. На масата. Денят е зимен, току преди да се гримира в синкаво към теменужено. Врабец, достолепно закръглен, мери с подскоци дължината на верандата. Двете стърчиопашки не се мяркат. Толкова напети, с непропорционално дълги опашки, прикрепени към крехки, елегантни с линиите си телца. Така и не чух гласовете им. Вероятно не по този начин си бъбреха, докато рано сутрин, следобед или по залез миналото лято бродеха из тревата в южния двор, видимо съзнавайки значимостта на мисията си - втори фронт срещу петата колона охлюви. Тези, същите, съвършени откъм белота и спиралата на раковината си, които събирах на ранина, в отчаян опит да се разсъня, щурайки се боса и с дясна ръкавица на лява ръка. Запарих чая. Подносът е на пода, срещу остъклената стена и смрачаването. Самота ли ? Чашите с бойните петли са две.