^{Десетки, а може би и стотици  пъти  подминавах  тази   вапцана в кафяво, в  не от най-желателните  му нюанси, указа-телна табела. Е, дддa! Не можеше да  съперничи на  едроплощните  си  родственици,  маркиращи главни посоки и някак по тази или друга причина  зачитани. Време  никакво,  логика  още по-кът, ама ето че стряскам  и  себе  си, с  отчетливото - давай към тия Траянови врата!   Незаначително  отклонение   встрани, а   времето забавя хода си. Гора, видимо сънливо-зимна,   с преобладаващо ръждиво на  оцелели букови листа,  заскрежени есенни треви около  тук там показващи лицето си  сиво-зеленикави скали. Дървеса, стройни, височки, с върховете си сочещи неподходящото бодряшко синьо на декемврийското небе.  Пътят  следва гънки и катери  планината,  наречена  гора  - Ихтиманска  средна. Някой  е определил посоката  му, указал  е да води  и  довежда  до адреса на  една  десетвековна победа.  Както всеки и този  адрес може да бъде  подминат.  Дори  да предизвика  краткотрайно отвличане на вниманието, някой бърз поглед през  страничното  стъкло или разтъпкване, краят  на  туниката  на  Нике едва ли  би бил мернат сред  тревясалите  останки  от  крепостни стени и колони.  Както  повечето победи, освен самонадмогването, и тази е останала вързана във времето,  субективно зависима  от последващи преценки  и  оценки,  в  деня на раждането си  остаряла.  За разлика от планината, 1000 пъти от  южни верове около март събуждана, в зелено по май намятана, августовски, с  госториемни сенки мамеща,  есенно пъстра, с коралово-закачливи  шипки накичена, заспиваща в бяло  за   следващо   събуждане – начало. 
         Самонадмогване  -  посока, изход,  траянови врата   от   табела  за  отклонение  от  главен път  указано.}