Мъжът имаше потребност от бебето. Ежедневна, дори почасова. Считаше, че сам избира бебето, доколкото  плащаше цената му. Всъщност, бебето  водеше  на тънка, ама здрава верижка мъжа. И  не той намираше пътеката си, а бебето предопределяше посоката, която двамата следва- ха, мъжът - полюшвайки  се  на поизтънелите  си  крака, а бебето сгушено в ръката му, приютено под масата, до крака на стола му. Защото мъжът не бе склонен да показва   бебето, поради неразбираемата, някак неоправдана, но осезателна антипатия, та даже  непоносимост, с която околните го приемаха, с изключение  на продавачката на бебета, разбира се.  Тази посока  следваха и други, всеки с бебето  и  веригата си, някак родствени помежду си, заплюли домаш-но, махленско и квартално неразбиране, пообидени  на  всички  останали,  които   освен дето съвсем не разбираха от бебета, някак несправедливо  ги определяха като социално опасни. Каква е логиката  и де е справедливостта -  често питаше  мъжът, предимно  себе  си, а най - вече   бебето, след като държавата крепяха  и бебепроизводителите  и бебепродавачите,  а  и  другото, че  съборен  от  бебе и от канавката  можеш да видиш звездите, стига да погледнеш към тях. Ако помниш, че има освен дъно и небе.